Мисията на театъра е да събира в едно хората, идеите, чувствата и Международният ден на театъра 27 март е една от най-значителните прояви на тази мисия. Това е възможност за творците да споделят със своята публика определено виждане за своето изкуство и за начините, по които то може да допринесе за разбирателството и мира между хората.
Датата 27 март е свързана с откриването на сезона на Театъра на нациите в Париж през 1962 г. и тогава Международният театрален институт към ЮНЕСКО, който е най-голямата международна организация за сценични изкуства, решава това да бъде Международният ден на театъра.
Проявите, свързани с този ден, са както мащабни театрални събития, така и съвсем интимни чествания на любовта към магията на театъра. Всяка година една значима личност в света на театъра е поканена да сподели своите размисли по голямата тема за театъра и общуването, за театъра и мира, за живота на театъра в съвременния свят, в своеобразно послание, което се чете преди представленията в стотици театрални зали пред хиляди зрители и се разпространява чрез средствата за масова информация.
Автор на първото послание за Деня на театъра през 1962 г. е големият френски творец Жан Кокто. От времето на Древногръцкия театър до днешния ХХІ век магията та театъра привлича милиони хора по света – в тъмната зала на светлата сцена струи животът, независимо дали актьорите претворяват вечната трагедия на Едип или шумните атинянки, дали разказват за великата любов на Ромео и Жулиета или се радват на жизнеността на героите от “Дванайста нощ”, дали страдат с нестихващия стремеж на Чеховата Нина Заречная към любовта и изкуството или бурно преживяват безизходицата на героите на Тенеси Уйлямс или неосъществената любов между Христофоров и Мина, описана от поет като Яворов. Безкрайни са географските ширини на изкуството на театъра. И остава непроменена Шекспировата максима “Целият свят е сцена и всички ние сме актьори”.
Тази година международното послание е от Робер Льопаж:
"Съществуват доста хипотези за произхода на театъра, но тази, която събужда най-много въпроси у мен e във формата на приказка:
Една нощ, преди много, много години, в стари - прастари времена група хора се били събрали в една каменоломна за да се топлят около огъня и да си разказват истории. Не щеш ли, на един от тях му хрумнало да стане прав и да използва сянката си, за да илюстрира разказа. Светлината от пламъците върху стените на каменоломната уголемявала образите на героите, които представял, до неестествени размери. А смаяните му слушатели започнали да разпознават фигурите на силния и слабия, на потисника и потиснатия, на бога и смъртния.
В наши дни светлината на прожекторите е заместила някогашния огън на открито, а сцената – стените на каменоломната. И колкото и това да не се нрави на някои пуристи, тази приказка напомня, че технологията присъства в самото зараждане на театъра и че тя не трябва да се възприема като заплаха, а като обединяващо средство.
Оцеляването и съхраняването на театралното изкуство зависи от неговата способност за себепреоткриване, за включване на нови средства и нов език. В противен случай как би могъл театърът да продължи да свидетелства за големите проблеми на времето и да спомага за сговора и разбирателството между народите, ако сам не може да даде доказателство за възприемчивост? Как би могъл да се похвали, че предлага решения за проблемите на нетолерантността, сегрегацията и расизма, ако в собствената си практика не приема включване на чужди елементи?
За да представи света в цялата му сложност, артистът трябва да предлага нови форми и нови идеи, да се доверява на интелигентността на зрителя и способността му да различи силуета на хуманността в безкрайната игра на светлини и сенки.
Истина е, че от много игра с огъня, човек рискува да се изгори, но в тази игра се крие и възможността да смайва и да просвещава."
Робер Льопаж - Квебек, превод: Наташа Колевска
